Той и Тя

    Тя седна спокойно пред органа и започна да свири. Музиката се носеше като пролетен вятър из въздуха, леко и нежно. Той хвана молива и се замечта. Фантазията му рисуваше картина след картина. Вървят бавно из парка, ръка за ръка. А около тях се сипе лек  и пухкав сняг, бавно и спокойно. И  несъзнателно на белите листа се появяват скица след скица, как двамата седят на една пейка прегърнати. 

    Тя продължава да  свири, а фантазията му още рисува картини. Той неусетно нанася своите видения на белите листа. Около тях продължава да вали сняг, но на тях не им е студено. Един до друг, прегърнати, времето е без значение. В техния свят е вечна пролет. Те мечтаят. Любовта, тази неземна сила ги отвежда някъде другаде, някъде ,където слънцето грее вечно, където те са целия свят и всичко е тяхно. Концертът все още продължава, публиката в залата слуша в захлас, нежните чувства, които тя влага в музиката. Но всичко това е само за него, сякаш той бе единственият слушател в залата . . .

    Те продължават да са прегърнати и да се целуват. Съществуват единствено и само за себе си. Той за нея, тя за него. В един момент музиката заглъхва, в залата отзвучава ехото от последните тонове на органа, настъпва тишина. Невероятна тишина, премесена с блажени чувства излъчвани от тях двамата. Внезапно публиката  избухва, тя е в екстаз. Органистката става, покланя се  и се насочва към него. Той става, взима молива и своите видения нанесени върху белите листа, и я чака. Тя го хваща за ръка, публиката още ликува, но тях това не ги интересува, поглеждат за момент на зад към пълната с хора зала и продължават. Излизат. А на вън тихо вали сняг. Те вървят, вървят сякаш току що е настъпила пролетта. Фантазията му ги води на някъде, стремейки се да осъществи последните му картини. Пресичат улицата и влизат в побелелия и самотен парк. Той сяда на една по закътана измежду дърветата пейка, тя в него, притискат се един до друг, целуват се, опитвайки да задържат тяхната любов, все едно това са последните им минути заедно. Около тях  продължава да вали, затрупва ги лек и пухкав сняг, но това не ги притеснява, нали са заедно.

    Смрачава се,  изминали са часове от както е свършил концертът. Тихия и пухкав сняг се е превърнал в снежна буря. Буря която неспирно продължава да вилней. И ти оставаш с впечатление, че природата майка се опитва да запази тези две души, които се обичат заедно, завинаги. Преспите се увеличават, но те в своята пролет не усещат заобикалящия ги смразяващ студ. При тях  е слънчево и топло, любовта им създава усещане за вечна пролет, усещане, че те са единствени на този свят. Единствени и щастливи. Затрупаните им прегърнати фигури почти не се различават на белия фон. Снегът ги скри от околния свят. Те бяха в своя свят, свят в който винаги ще бъдат заедно . . .

Music: LUDWIG  VAN  BEETHOVEN                

Piano Sonata No. 8 in c minor, Op. 13, "Pathetique"     

Grave: Allegro di molto e con brio